Как да разпознаем извънземен Разказ за срещата на Моно Петра със зелените хора от планетата Нибиру.
Да гледаш огромния поток от различни по цвят хора, шаващи из квартал „Белвил“ в Париж си е космическо преживяване. Пред погледа ми се боричкаха черни, бели, жълти и червени извънземни, които в по-голямата част от времето разменяха финикийски знаци и се надлъгваха все едно ще успеят да заграбят всичко и отлетят в необятния космос.
Космосът, уви, е затворен за нашата алчност, а из улиците на големите градове бродят бездомните кучета и котки, които шпионират и докладват за заграбеното през деня на някой, който ни наблюдава и се забавлява.
В подобни разсъждения минаваше времето на двама мечтатели като мен и добрия ми приятел Матю, с когото отпивахме от поредната чаша бира обърнати с гръб към бара, наблюдавайки част от космическата площадка, наречена Париж. Точно изоставяхме темата, за да се прехвърлим на
талоните за футболни мачове от съботния ден, когато до нас се приближи жълта госпожа с прекрасна шапка, на която беше забито красиво перо от фазан. Ръцете й бяха покрити с бели дантелени ръкавици, а на едната си китка крепеше дамска лачена чанта, имитация на крокодил. Тя отвори чантата пред нас и ни подаде рекламни брошури за среща с езотерик Минасян, дошъл на гости от планината Арарат, за да изнесе лекция същата вечер на тема „Планетата Нибиру и нейното появяване пред очите на човечеството“
Подобна покана беше повод за още една бира и множество почесвания по челата, които съдържаха огромна космическа енергия в ония младежки години. Повече от ясно бе, че ще отидем на срещата – най-малкото защото от известно време насам търсихме липсващите зелени хора, за които всички говореха, но никой не беше виждал. Допихме си бирите, попълнихме фишовете и се запътихме в късния следобед към мястото на срещата с езотерик Минасян.
Попаднахме в книжарница, която знаех, но никога не бях влизал. Когато и да минех, около нея се разнасяше миризма на запалени индийски пръчици…не понасям и досега тази гадост.
Бих се подложил на това миризливо наказание само и само да открием зелен човек, но за мое учудване въздухът в помещението беше същият като на улицата-парижки. Книжарницата беше препълнена с хора, така че се изправихме до вратата и зачакахме появата на езотерик Минасян.
С много малко закъснение пред нас се появи ухилен до уши 60-годишен господин с огромен нос и мустаци, който заразказва обаятелно на френски с арменски акцент за появата на Нибиро и духовните катаклизми, които ще произтекат от това събитие. Имах поглед върху цялата зала и затърсих с очи дали любопитството не бе привлякло някой зелен човек на срещата с арменеца езотерик. Оглеждането на хората явно бе направило впечатление, защото лекторът се разконцентрира от това, че имаше поглед, търсещ друго в пространството. Постепенно енергията от това се усети и върху останалата част от публиката, защото те започнаха да се обръщат и
да шумят като в кошер Това тяхно разконцентриране ми помогна да ги огледам по-добре в миговете, когато се обръщаха назад. И о, боже, на първия ред пред езотерик Минасян седяха не един, а цели два зелени екземпляра. Бяха се настанили на първия ред, за да могат да чуват по-добре. Посочих ги на Матю и вперих поглед отново в големия нос на арменеца, залата се
успокои, той довърши лекцията, после хапнахме домашни курабийки и си приказвахме с лектора за вкусовите качества на грузинския коняк. Разделихме се с прегръдки и се отправихме да видим дали фишовете ни печелят. Матю се радваше като малко дете, че ги е видял. Имаше вид на Пънкар,
чиято група не е от тази планета.
– Видя ли ги, Моно?
– Видях ги!
– Видя ли как изчезнаха веднага след края на лекцията?
– Не, това не го видях, но е факт, че ги нямаше на партито с курабийките.
– Моно, и зелените са любопитни като нас.
– Така е, приятелю, любопитството движи във вселената.
Моно Петра
