Как земното тяло се превърна в космическа художествена галерия
Исках monoperta.art да не е скучен интернет сайт, а около него да има истинска история, пропита с приключения и емоция, за която думите са тесни, а кипежът прелива. Като влюбване, страстно и необуздано, в което си свободен и роб едновременно. Когато си повлечен и стихиен. Когато си онази пяна на развълнуваното море, под която се крие хладното студено, морско синьо и солено. Усещах го с пръските, полепнали по мустаците ми, които придаваха възбудата си като с морзов код. Разгадах го, струва ми се. На онези гръцки острови, близки до усещането за рай и самота, на който бях призован, за да натрупам още копнежи. Да правя това, което истински ме опиянява.
Сигурно съм луд да си мечтая да стъпя на Луната, но го направих. С моето авангардно арт покоряване на лунната повърхност. Обладавам светлата ѝ страна на всяко пълнолуние, вия от безсъние и мисли. Но тъмната – тя сякаш е част от мен. Може би от нея се появяват всичките ми нестихващи повици.
Затова и първата ми изложба беше в кратера Джак Парсънс, дълбаещ обратната страна на Луната. Неговата неравна повърхност, приличаща на амеба под микроскоп, приюти моите творения, припозна ги и ги погълна в лунната си кожа. Изложба на Луната – налудничаво и лунатично, но какво пък, заслужаваше си да покоря с мечтата си тази почти девствена повърхност, само воайорски наблюдавана от по-силен телескоп. И да, срещнах лунатици, които питаха: „Как прати изкуството си там, на Луната?“, че дори и самият аз си повярвах, че изложбата с моите арт късове се рее още някъде над главите ни. Снимките покрай събитието бяха наситени с огромна енергия, а тежкото дишане на работниците, които помагаха за аранжирането на скулпторите, се усещаше сякаш са в среда без налягане и кислород. За някои хора мечтите са само хамалогия.
Луната в древността
Чух какви ли не теории, свързани с Луната, но за мен като артист на визуално изкуство най-важният въпрос е кога за пръв път тя се появява като изображение през вековете. Прагматично и логично е да се появи може би в най-стария лунен календар, създаван някога, открит по стените на известните праисторически пещери в Ласко – Франция. Става дума за 15 хиляди години преди Христа. Не съм историк и изследовател на Лунната употреба, но това е точно утилитарното ѝ приложение. Мярка за време. Цикли. Промяна. Движение.
Ориняцианската култура също има своите артефакти, свързани с Луната. Рисунките върху кости от късния палеолит, или 35 хиляди години преди новата ера, не са художествен шедьовър като пещерните рисунки, но са свидетелство, за любопитството на човека към явленията в земната природа и онова, което го заобикаля. Видимият Космос. Интересно е защо ако преди 35 хиляди години човекът е имал свободата да гравира наблюденията си над природата по каквото му падне, то 20 хиляди години по-късно крие своите прозрения дълбоко в пещерите из днешна Франция. С оглед на качеството на самите пещерни рисунки и последвалите художествени стилове при изображенията до наши дни, спокойно можем да обявим Франция за майка на всичко, което критиците определят като изобразително изкуство.
За други творби на Луната
Когато обявих публично намерението си да правя изложба на повърхността на Луната, интернет великодушно премълча, че няма да съм аз първият артист и човек на изкуството, обладал повърхността на земния ни спътник. Интернет мълчание за съществуването на арт космически предшественик. Черна дупка. С времето се появиха статии за мои колеги, които вече бяха изпращали свои произведения на Луната. Един от тях, научих аз, е белгийско-американският артист Пол ван Хейдънк. Идеята не била точно негова и му се сторила толкова абсурдна, че навярно трудно е повярвал и когато астронавт на „Аполо 15“ оставя до Лунохода малката фигурка, създадена от него, наречена по-късно “Падналият астронавт “. Боже, това не било точно изкуство, а по-скоро панахида с мемориал, било то и 8 сантиметров, на загиналите в космическите мисии мъже.
Американският художник Форест Майерс е другото любопитно име, за което се смята, че е успял да качи произведения на цяла плеяда световни художници върху Луната в изобретената от него галерия капсула. За Анди Уорхол се твърди, че е изпратил рисунка от пенис, като част от тази изложба. Гениталий в космоса. Темата. Шегувам се, но е идея за бъдеща изложба.
В днешни времена, година преди да завърша втората част от проекта си на Луната, Джеф Кунс също реши да качи свои произведения там, за да си стартира рекламната кампания около продажбите на NFT. Това ме радва, защото някой по-известен и с повече пари колега е решил да излага в моята галерия, година след мен. Пожелавам му успех и да го споходи дух в това начинание, който да го извиси отвъд територията на парите, защото поне за мен изложбата на Луната, преди всичко беше и си остава едно духовно преживяване. Повече за проекта му можете да прочетете (тук)
За новите и старите приятели
Лунният ми проект ме срещна с нови приятели, като не загубих нито един от тях във времето. Остана приятелско пълнолуние, не прочистващо новолуние. Говорихме си много за това какво е Луната и защо тя обикаля планетата Земя, нищо че не бяхме физици, астрономи или други специалисти. Бяхме свободни за концепции и теории, дори и авангардно артистични и понякога параноично налудничави. Със стартирането на лунната изложба започна моят цикъл на космически Ренесанс и стръвен порив за покоряване и приключения. Виждах в очите на събеседниците си мечтание и порив да летят с мен. До Луната и обратно. И да си доказват, че няма невъзможни неща, че дори и земното притегляне не може да ги задържи задълго, защото желанието им да се откъснат, да полетят, да се оставят на тази наслада – пълната безтегловност, е всепоглъщащо. Как битовото, земното, видимото може да те задържи, щом душата ти лети в порив към Луната? Няма как!
На сладки приказки, които приключваха в ранни зори, говорехме все за нея. Луната. Тя беше измислица, холограмен образ – недостижим и доста стряскащ в сивата си, подобна на живак повърхност. Друг път ни размечтаваше свят на висш разум, от който ни наблюдават и пазят от саморазрушителната ни човешка природа и безумна алчност да потребяваме до пълно изтощение. Понякога си представяхме Луната като гара разпределителна, на която се вие дълга опашка от души, чакащи указание накъде на отпътуват в необятния космос. За да не бъдат изгубени. Луната – важната спирка за тях, за да се открият, да ги насочат нататък по пътя им и после кой знае какво им предстои. Тези разговори отвориха един непознат свят за мен, ветрило от възможности, паралелни измерения. Но те ме и натовариха с отговорност да създам нещо наистина впечатляващо, което да целуне Луната. Щяха да са поредица от скулптури, които да нарека свой космически проект. Чувствах се като откривател. Мисионер.
И мисля, че успях. Първото „кацане“ на творбите ми беше триумф. Не приличаше на нищо, показвано досега. Нито от НАСА, нито в репортажите от космическите експедиции. Патентовах нова визия за Луната, за космоса. Създадох си своя космогония, пропита от символика и метафори, кодирани в скулптурите ми. Пратих човешкото на Луната, въпреки че тя пращаше себе си всяка нощ на цялото човечество.
За конспирациите
Като всички, захвана ли се с лунен проект, и аз се сблъсках със скептици и неверници, поставящи под съмнение седемте кацания на американските астронавти върху Луната. Дръзваха да отнемат американската мечта и победата над руснаците в надпреварата за космическите забивки. Признавам си, заразиха и мен с техния скепсис и конспиративни теории. Преживях преломен момент – бях на косъм да се откажа от изложбата, защото потънах в лапите на хора, за които конспирацията около тези пътувания бе по-важно от всичко друго.
Вече бях нарисувал поредица пружини от стари легла и бронзът по тях проблясваше игриво в решетъчната повърхност. Фантазията ми за нови лунни визии в ефирни пружини и бронз отиваха по дяволите. Трябваше ми твърдото убеждение, че тия от НАСА са стъпили там. Че това, което ни показват, е наистина от повърхността на Луната. Че тя е далечна, но постижима. Че човешката мечта не спира с мечтаенето, а там, някъде, пробива през липсата на гравитация, в безкрая на космоса, докато се удари в надупчената от кратери повърхност на белезникавата Луна. Засипваха ме аргументите на конспираторите за подозрително веещото се американско знаме – невъзможно на Луната, липсата на звезди, както и други гафове, свързани с дължината и посоката на сенките, засечени от бдителните скепсиси по доказателствата за походите до земния спътник. Но те не ме вълнуваха вече. Едно беше кацането, безаварийно и незабележимо, друго – неговото рекламиране. Беше ясно, че кадрите са подсилени за по-голям ефект. Кой щеше да им обърне внимание сред агресивните цветни реклами, цепещи любим сапунен сериал?
Най-смислената защита на американските кацания дойде за мен от Алексей Леонов, за когото беше напълно ясно защо някои кадри от Луната са заснети на Земята. „Ами за повече драматизъм”, каза той, „ факт е, че Америка обича Холивуд и Холивуд обича Америка, а без драматизъм няма кацания“.
Откъдето и да го погледнем, ще видим, че при всички похарчени пари за експедиции до Луната за Америка остава единствено политически дивиденти в надпреварата с Русия. Искаха да са първи в кацането, и си го извършиха, по един или друг начин. Малко реклама и проглушаване ушите на Изтока не са излишни. Като виц се разказва сред конспираторите, че всъщност тези прословути кацания имат връзка с удължаването на агонията от комунизма, защото Русия е хванала измамата и я е изтъргувала за нови технологии и дълго финансиране срещу това да си мълчи и да прави евала на Америка, с което да укрепи фалиралата си, мракобесна система, отнела живота на толкова много хора. След нахлуването в Украйна този аргумент си остана виц, защото се съгласете, че ако имаше конспирация тук, то Русия щеше без никакво съмнение да се възползва от подобен компромат. Поне в момента би. Друг е въпросът, че пиарите на НАСА трябва да бъдат уволнени до един, защото със суматохата, която създават около новата мисия Артемис на Джеф Безос, хората остават с впечатлението, че НАСА и богатият американец с гръцки корени ще са първите, които посещават Луната. Глупостите, че тепърва ще проучват космическата радиация допълнително подклаждат конспиративните теории с оглед на това, че имаме два марсохода на Марс, които отдавна трябва да са донесли тази информация в централата на НАСА. Смешката с костюмите на астронавтите няма да коментирам, защото няма как през шейсетте години на миналия век материите да са били по-надеждни от съвременните. А може да са изгубили технологията за тяхното създаване. Или да са им я свили марсианци. Или лунинтяни.
Спирам дотук с темата, защото всеки упрек, свързан с миналото и настоящото, омаловажава подвига на онези 12 корави мъже и техните помагачи, както на Земята, така и в космоса, които с огромен риск за живота си са тръгнали на мисии, за да ни покажат, че невъзможното е възможно.
Моята лунна NFT серия може да намерите (тук)
Ще се опитам да опазя сайта monopetra.art от комерсиални залитания, защото неговото предназначение е друго. Да популяризира изкуството ми в този динамичен виртуален свят. Интернет пространството все още е твърде младо, за да носи колосалните печалби, които се очаква да продуцира. Пускам свои произведения под формата на NFT на абсолютно символични цена, не толкова, за да извлека някаква печалба, а за да популяризирам лунната си изложба през още един канал в мрежата. Интернет е бебе все още и неговото израстване е свързано с огромен творчески подем, сравним с този от времето на Ренесанса. Голямата цел пред всеки един артист е не да обогатява мрежата със свои произведения, а да направи интернет пространството свое произведение, защото обсъждам един нов виртуален свят, който предстои да изживее своя визуален Ренесанс. Онези от вас, които разбират тези мои думи, притежават средствата, както и техническия екип и умения, могат да ми пишат (тук).
Първата изложба на Луната и втората, която предстои
Самите ми скулптури, създадени от пружини за спане, изрисувани с разтопен метал, нямаха нужда от това лунно приключение, но си признавам, че стояха така естетически добре в този проект, че Луната без съмнение засили ефекта, който търсих, а и това си остават послания на човечеството към космоса. Както и да е, не очаквах някаква гръмка сензация около този проект, но с верни другари, на които първото представяне им хареса, закупиха и продължават да купуват мои произведения, за да събера средства за второ изстрелване в космоса. Признавам си, Земята ми е тясна.
Завършвам с основните произведения, които бяха и ще бъдат представени на Луната
Скулптура на любовта
Любовта е онова, което ни прави човеци. Онова заради, което искам мои скулптури да посетят Луната. Вижте, откакто съм се захванал с идеята за осъществяването на тази изложба, съм приповдигнат ежедневно. Мисълта, че мога да представя мои произведения на друго космическо тяло не кореспондира с нищо познато като чувство поне за мен, но ако трябва да опиша близко чувство до това състояние, без никакво съмнение ще кажа че става дума за любовта.
фотография: Николай Пандев
Смъртта
Защото съществува, телесната смърт съществува, душата обаче е безсмъртна и си има своите вселенски коловози, но не смятам да се разпростирам философски върху темата при наличието на толкова много вярвания.
Жертвоприношението
Ежедневното ни принасяне в жертва за каквото се сетите отдавна е отнела светостта при това сакрално деяние и го е опошлило до степен, която няма да ви хареса, ако задълбая в темата. Не смятам да спестя този сакрален акт, даден ни от боговете, за да им служим и разбираме, който ние сме сринали до нивото да се принасяме в жертва един другиму, за да се обграждаме с удобства.
Колелото
Колелото е времето, което се върти и се повтаря. Единственото, което се променя, е материалът, от който е изработено, за да устои по-дълго при въртене.
Компасът
Компасът е заради моят капитан-приятел Жорж, който се забърква в невероятни глупости, но е кораво копеле и винаги намира посоката, като истински капитан да поживее известно време свободен.
Скулптура на езика
Това е Вавилон, Вавилон с многото очи. Тази скулптура е посветена на онези, които виждат, но не могат да говорят за видяното. Първите пет минути, през които на човечеството са му разбъркани езиците и се озърта уплашено, напасвайки новите думи в ума си. Имам рисунка от 1992 година, която винаги съм искал да скулптирам.
Андрогин
В земната природа съществуват андрогини, мисля да не спорим по темата, но е весело да поспорим дали подобни същества присъстват във вселената.
При второто лунно арт пътешествие ще станете свидетели на нови скулптури, като Изкуственият интелект, Клоунът и др.
НЕЗАВЪРШЕНО!
